Кандидатстудентски

АГРЕСИЯТА
Сряда, 20 Юли 2005 07:00

Агресията е все по-честият модел на поведение сред учениците в училище, а и извън него. За съжаление, жертва на агресивно поведение може да бъде всеки. Как да разпознаем агресивността и да я предотвратим преди тя да се е проявила? Какво може да обуславя една агресивна постъпка? Ще попитаме, човекът най-често констатиращ агресивното поведение сред учениците – педагогическият съветник – Мария Георгиева.

Мария Георгиева:”Трагичните събития сред ученици от средните училища в България през последните месеци, които дълбоко потресоха цялата нация са повод да помислим и поговорим преди да е станало фатално късно за:

Агресията – няколко гледни точки за проблема в обществото и в частност в училищното развитие на подрастващите

Според психологията “агресивността е специфична форма на поведение, което се изразява в демонстрация на неприязън, а понякога и на груба сила спрямо другиго, с намерение да му причини вреда, болка”.

В умерени дози агресията е инстинкт за самосъхранение, целеустременост в преследване на целите, поставени от личността пред самата нея. Това е оръжие, което може да се използва за градивни цели (затова съществуват понятия като “борбеност”, “свръхамбициозност” и други), но в същото време може да унищожи всичко – както обектите на агресивното поведение, така и субекта на агресивно действие.

От биологията е известно, че в междинния мозък има центрове, чието дразнене предизвиква агресивно поведение и центрове, чието дразнене го подтиска.

За изясняване на понятието “агресия” сред подрастващите обаче е нужно да разгледаме преди всичко социалната страна на въпроса. Защото социалните модели на поведение пречупват през призмата си наследствеността и генетичната предразполо-женост. Заради това някои ученици се задоволяват само с вербална агресия, а други пристъпват към физическа. От личните ми наблюдения върху деца от едни и същи родители съм направила извод, че в повечето случаи съществува коренна разлика в използването на агресията като средство за постигане на целите. В тези случаи родителите обикновено недоумяват защо, след като са се грижели по един и същи начин за децата си и ги обичат еднакво, те са толкова различни? Защо едното дете е буйно и агресивно, а другото ведро и спокойно, тип “златно”. Не бива да се пренебрегва и фактът, че родителите не познават добре децата си – техните мечти, стремежи, копнежи, разочарования, болки, обиди (това ще проличи и при анализа на резултатите от направена анкетата ). Родителите често дори и не подозират какви неща са се случили или продължават да се случват на децата им. Уплашени от авторитарното отношение на родителите си, децата обикновено споделят с далечен роднина, приятел, учител (в частност класен ръководител). А вероятността едно фрустрирано, объркано дете (юноша) да прояви агресия е голяма. Агресивното поведение на юношите  е обусловено както от генетичната предопределеност, така и от външните фактори, които влизат в съприкосновение с неукрепналата личност. Гневът, страхът, завистта, озлоблението, чувството на зависимост или несвобода (от родителите например), съпротивата срещу авторитета (на учителите например), огорчението от собствените несъвършенства, самотата, ранимостта, тревожността, фрустрацията, депресията, социалните различия са едни от многобройните причини и мотиви за агресия.

Как можем да разпознаем наченките  и предразположението на учениците към агресивното поведение, за да обозначим проблема и предотвратим, доколкото е възможно, появата на този разрушителен поведенчески модел?

За склонните към агресия личности са характерни честите промени в настроенията, продължителната тъга и депресия, лесната раздразнимост и избухливост, силните гневни изблици, използването на заплахи и обиди, заемането на нападателни пози, използването на недружелюбни мимики, обвиняването на околните за всички неудачи, припряността по време на работа, безпричинната подозрителност, свръхтревожността и перманентната напрегнатост,  нетърпеливостта, депресивната потиснатост, недоверчивостта, възбудимостта и други.

Човешката агресия може да бъде насочена не само към друг човек, но и към неодушевен предмет. В този смисъл – отпечатъците от подметки по цокъла в училище, драскането по чиновете, стените и таблата в класните стаи  също може да бъде като тип агресивно поведение. Агресията може да бъде изразяване чрез действие, но и чрез пропускане да се извърши необходимото действие (неполагане на грижи за болен член на семейството, ненамеса  и безучастие при прояви на вандализъм и насилие).

Тя може да бъде както умишлена, така и неумишлена (субектът не отчита пряко последиците на агресивното си поведение и не допуска, че те ще имат такъв ефект, какъвто действително имат).

Агресията може да бъде съзнавана или несъзнавана (невъзможност за контролиране на импулсите в следствие на някаква патология). Агресията може да бъде афективна, но и целенасочена (постоянна).

Независимо от вида й и начините на проявяване, агресивността винаги е свързана с разрушително поведение. Продиктувана е от злонамереност, независимо от това, какви психични състояния са повлияли при нейното мотивиране.

Всички тези особености на асоциално насочената юношеска агресивност я превръщат не само в училищен, но в изключително актуален обществен проблем с необратими, фатални последици. От друга страна, тя е много тежък проблем на личността. Пораждат я споменатите в началото фактори – наследственост, среда, семейство, както и отчуждението, изобилието от агресивни поведенчески модели. Тук училището може да направи много, като ангажира вниманието на подрастващите с градивни  занимания, учителят да бъде модел за достойно и толерантно присъствие, образец на хуманно отношение и принципност в отношенията с учениците, да намери баланса между строгостта и демократичността в преподавателската и възпитателската си дейност. “

 

 

 

РОЛЯТА НА ФИКТИВНОТО НАСИЛИЕ ЗА СОЦИАЛИЗАЦИЯТА НА ЛИЧНОСТТА

Влиянието на средствата за развлечение върху човешката психика е проблем, засяган често, както от журналисти, така и от учени, работещи в областта на социалната психология и социологията, доколкото този въпрос се свързва със социализацията на личността. Особено внимание в това отношение се обръща на масовото навлизане на насилието, агресията, във всичките й форми, в телевизионните програми и киното. Напоследък интересът се насочва и към най-модерните форми на развлечение - компютърните игри, където - определено можем да кажем - агресията се проявява най-масово и в най-грубия си вид. Естествено основният спор по този въпрос е дали така демонстрираното насилие предизвиква агресивно поведение и допринася за повишаването на престъпността. До сега единодушие по този проблем не е постигнато (а и то едва ли би могло да съществува в предвид на многозначните интереси - не винаги научни - в областта на шоубизнеса).

Настоящата работа си поставя за цел да представи една хипотеза относно възможната роля на фиктивното насилие за социализацията на личността. Фиктивното насилие, което намира място в средствата за развлечение от киното, което е и най-обвинявано за това, до телевизията и компютрите, но и до художествената литература, приказките, театъра, музиката и живописта. Изследването на всички форми на такава агресия би изисквало много и продължителни проучвания, с което би се изменил и характерът на работата, а именно - задаването на една възможна хипотеза, но не и нейното теоретично и емпирично доказване. Поради тези причини ще се огранича в изложението си до агресията, в нейното най-силно проявление - като физическо насилие и до киното и компютърните игри, като най-ярък пример за проявата на този вид фиктивно насилие.

Когато се говори за насилието в средствата за развлечение, най-често това става във връзка с изследванията на агресивността у човека. Съществуват множество теории за агресивността или по-точно за причините, които я предизвикват. Независимо, обаче, дали става дума за инстинкт, по природа съществуващ у човека - инстинкт за самоналагане, за адаптация на околната среда към собствените нужди; инстинкт към смъртта, към (само)унищожение; естествена реакция на фрустрацията с агресия. Или пък причината се търси в подражанието, в научаването по модел - първоначално чрез наблюдение върху чуждото поведение (по традиция - бащиното), а по-късно и чрез своя опит в ситуации, при които агресията е донесла успех. Независимо дали ще се открива в природата, в индивидуалното развитие или в корените на човешката история, когато наситеният с емоции живот започва да се потиска в цивилизацията от многобройните норми и избива на повърхността само чрез раличните форми на девиантно поведение и емоционалността на изкуството. Както и да се обяснява, за никого не остава съмнение, че агресивност у личността съществува. И че тя се открива още в най-ранна детска възраст.

Общоприето остава и мнението, че в процеса на социализация личността възприема нормите на своята група. Норми, които в една или друга степен, в зависимост от разглежданата общност, ограничават проявите на физическо насилие, с което предпазват общността, а и целия човешки вид от самоунищожение.

От тези два факта в научните изследвания - наличието на желание за агресия и на норми ограничаващи това желание - можем да предположим съществуването на постоянно напрежение у личността, на когнитивен дисонанс, ако си послужим с термина на Фестингер. Очевидно разрешението на този конфликт може да бъде или за сметка на нормите т.е. надделяване на агресивността и проява на насилие, или за сметка на желанието за агресия - победа на нормите и въздържане от социално неприемливо поведение.

Как се намесва фиктивното насилие в този конфликт? Спорът по този въпрос обикновенно се върти около агресивността. Едни проучвания показват, че наблюдението на насилие или неговото въобръжаемо извършване от изследваните лица води до косвено задоволяване на желанието за агресия и съответно до неговото отслабване. Повечето от съвременните експерименти, обаче, застъпват противоположна позиция - че, напротив, наблюдението на акт на насилие води до ескалация на агресивността. Често като обяснение на втората теза се изтъква и дискредитирането на нормите, както и научаването на агресивно поведение по подражание. В доказателство и на двете тези съществуват голям брой експерименти и наблюдения.

За излагането на моята хипотеза ще си позволя като отправна точка да приема, че агресивността на личността поддържа едно постоянно ниво, което може да се изменя само за кратък период от време, след което отново се връща на първоначалното си равнище. Следователно всяко постоянно изменение в поведението на изследваното лице се дължи, не на промяна на неговото желание за агресия, а на промяна в нормите, които го ограничават. За съжаление това твърдение трудно може да бъде доказано, поради тясната обвързаност на агресивността с регулиращите я норми - т.е. дали можем със сигурност да твърдим, че човек, гледал екшъна в кварталното кино и по-късно извършил убийство, притежава по-голяма агресивност, или пък по-слаба съвест? Защото наложилите се в обществото норми могат да бъдат приети от индивида в различна степен и да бъдат разбирани по различен начин, както и да променят значението си в продължение на целия човешки живот. Именно с това акцентиране върху регулиращата норма и приемането на самото желание за физическо насилие за константа искам да пренасоча вниманието от различните теории за агресивността към изследванията върху убеждаващото въздействие т.е. пропагандата. Може ли въобще да се говори за пропаганда по отношение на средствата за развлечение? Ако става дума за целенасочена, всеобхватна, масова пропаганда на насилие, която обслужва нечии интереси, мисля, че би било несериозно.(Освен ако не искаме да приемем, че някой желае изтребването на извънземните и чудовищата, които обикновено са потърпевшите в компютърните игри). Но ако приемем за пропаганда манипулирането на мислите, чувствата, а от там и поведението на хората - т.е. въздействие върху интернализираните от личността норми чрез убеждаване - едва ли някой би отрекъл силата на средствата за развлечение, като киното, а дори и игрите, в това отношение.

От всичко това следва, че не самото насилие влияе върху човешката психика, а посланието, което то носи. Значение придобива вече, не само факта, че някой е убит, но и от кого е убит, как е убит и в името на какво е убит. Особено важно е това в общество, каквото е и нашето, където насилието не е тотално отречено, а е само ограничено от нормите. Физическо насилие не се забранява и дори се толерира в ситуации на защита и самозащита. Това включва голям брой случаи на нападение над личността или дори над собствеността (ясно регламентирани в законодателството на най-големият производител в областта на шоубизнеса - Съединените щати); включва всяка една военна ситуация и дори цели професии като тази на войника и полицая. Насилието негласно се подкрепя и в случаи на защита на справедливостта. Формално това е регламентирано в смъртното наказание, а в много общества (а защо не и във всички) съществува и неформална норма толерираща физическото насилие като отмъщение. Рядко се наказва и агресивността към нечовешки същества. Накратко регулиращата норма определя границите на едно социално приемливо насилие и санкционира всяко излизане извън неговите рамки.

Ако сега отново се върнем на проблема за фиктивното насилие, вече трябва да си зададем въпроса: колко процента от филмите, показващи актове на насилие, носят послание извън тези рамки? Това е въпрос, който може да бъде проверен емпирично, но всеки по-редовен посетител на киносалоните би могъл си отговори, колко често положителният герой извършва насилие извън ситуациите на самозащита или защита на по-слабите; без да търси справедливо наказание за злодея, който именно е нарушил моралните закони; колко често героят е полицай или военен и дори колко пъти "лошият" в края на филма умира не от ръката на главния герой, колкото и справедливо да би било това, а от собствените си действия или от някаква висша сила. Често нормите владеят сюжета до такава степен, че дори положителният герой, който обаче върши недопустими от гледна точка на закона престъпления, като измами или кражби, неизбежно с края на филма трябва да изкупи вината си дори с цената на собствения си живот.

Ясно се вижда, че от гледна точка на посланието си филмите с насилие по-скоро защитават и утвърждават нормите, отколкото да ги отричат. Те вероятно правят това дори в по-голяма степен от тези, в които няма дори и намек за физическа агресия, но пък които по-често проблематизират реалността, в която живеем.

Разбира се остава една голяма група филми с неясно и нееднозначно послание, а също и такива, макар и малко, които директно и категорично отричат всякакви морални норми и всяко ограничение на агресивността. Влиянието на последните върху психиката и поведението може да се разглежда именно през призмата на убеждаващото въздействие т.е. като зависещо освен от съдържанието и начина на поднасяне (от убеждаването), така и от степента на социализация на индивида (от убеждавания).

Очевидно пропагандната цел на филмите с противоречащо на всеобщия морал съдържание е да дискредитират и дори да заместят регулиращата норма с норма, толерираща насилието. Доколко ще бъде осъществена тази цел може да се открие в отдавна установения принцип на пропагандата, че най-лесно се убеждават вече убедените. В полза на така формулирания принцип действат множество механизми: склонността към избирателно възприемане на информацията, към различното й разбиране в зависимост от собствените нагласи, към целенасочено търсене на потвърждение на личното мнение. Всички тези механизми обслужват референтната група на индивида - запазват сплотеността на членовете й, като най-податливи на пропагандни влияния от вън са именно тези, които са склонни да я напуснат.

Изхождайки от тази теория можем условно да класифицираме индивидите в няколко групи, в зависимост от приемането/не на регулиращата норма:

1.Отричащи регулиращата норма - т.е. вече убедените.
2.Без изградена норма по отношение на насилието.
3.Приемащи регулиращата норма.
Очевидно един филм, толериращ насилието, при първата група с голяма вероятност може да доведе до засилване на приеманата от тях "толерираща" норма (ако можем така да я наречем) или просто да остане без последствия. При втората група, обаче, според теориите на пропагандата, поради липса на каквато и да е норма, е почти сигурно, че наблюдаваното насилие директно ще се възприеме на празното място като норма. Това се потвърждава и от авторите, които обясняват агресивността като подражание и научаване по модел, чрез изследване на малки деца. Такава имитация е възможна единствено при пълна липса у съответния индивид на регулираща норма, с която толериращата да влезе в противоречие. Проблемът за физическото насилие, обаче, в нашето, а и във всяко едно човешко общество е значим до такава степен, че всеки един индивид е принуден да приеме една или друга норма, съответстваща на собствената му референтна група. Липсата на такава норма показва един твърде ранен етап на социализацията, за да можем да говорим за вече изградена личност (Съвсем различна е ситуацията при кражбата, пожелаването жената на ближния и другите божи заповеди, затова и те не са тема на тази работа).

Не така стои въпросът с хората, които не приемат ограничаващата насилието норма, както тя е регламентирана в нашето общество (насилие само при защита и самозащита...). Историята познава много примери на толерирано физическо насилие още от древните човешки жертвоприношения в началото на всяка една цивилизация (култът на ацтеките към войната, която да нахрани боговете дава особено ясна картина за това); като се мине през робството, неизменно съпътствало развитието на човечеството; и се стигне до съвременното насилие "за благото на обществото", като прочистването на расата, прочистването на класата или пък научните експерименти, които убиват десетки за да спасят един ден хиляди. Но трябва да се отбележи, че дори и при робството, а също и при споменатите съвременни идеологии нямаме отричане на регулиращата норма, а само разширение на нейните граници чрез дехуманизация на робите и на хората от другата раса/класа (насилие срещу нечовешки същества не се наказва). Въпреки това, хора, отричащи ценноста на човешкия живот съществуват и винаги ще съществуват, но в съвременното ни общество, което е и обектът на изследването, те биха могли да бъдат само една незначителна част - хора с огромна енергия и вяра в правотата си, за да могат да се противопоставят на норма, толкова силно вкоренена във всеки един закон, институция и дори отделен индивид (Когато толериращата норма се превърне във водеща, когато масово се приеме, тогава бихме могли да говорим по-скоро за друг вид общество, което съответно не е предмет на това изследване).

Ако се съгласим с тези разсъждения, със сигурност можем да кажем, че огромната част от индивидите в обществото принадлежат към третата група: на хората, приемащи регулиращата норма. Тях в зависимост от степента на социализация можем да разположим на една скала от минимално ниска до максимално висока степен на приемане на нормата:

Очевидно минимално ниската степен - това е липсата на норма т.е. индивидите от втората група, която разгледахме по-горе, при които се получава "заемане на празно място".

Може да се предположи, че при лица близки до това равнище, ще се получи подобен резултат: твърде слабата регулираща норма, ще бъде окончателно дискредитирана от наблюдавания филм и ще бъде заместена от нормата, толерираща насилието.

При по-висока степен на социализация вече това няма да може да бъде осъществено. Твърде дълбоко вкоренената в обществото заповед "не убивай" няма да допусне да бъде изместена в съзнанието на индивида, но все още границите на допустимо насилие, които тя определя, биха могли да се разширят. Така наблюдаваното насилие да бъде оправдано чрез механизмите на дехуманизация на жертавата, приписване на агресивно намерение (ситуация на самозащита или на запазване на справедливостта), с което, приеманата от индивида регулираща норма, да бъде нарушена, без самият той да осъзнава това. Пример за това може да бъде всеки един расов конфликт, където и единият и другият участник приемат човешкия живот за най-висша ценност, но поради взаимното приписване на враждебност се достига до физическо насилие, което и за двете страни се възприема като самозащита.

Най-високата степен - на твърдото и ясно приемане на регулиращата норма в точните й граници, можем да кажем и най-благоприятно (за обществото) се повлиява от наблюдение на фиктивно насилие. Това са хора, които ясно съзнават нарушението на нормата, когато то е извършено в реалността и във въображението. За тях един филм, отричащ общоприетите норми, може да донесе само временна релаксация от ежедневното им спазване, разнообразие и емоции в живота на човека. Фиктивното насилие може да предизвика временна ескалация, а след нея задоволяване на съществуващото желание за агресия, за което говорихме в началото на работата. А с това и преодоляване на когнитивния дисонас за сметка на агресивността, вместо за сметка на нормите. Ако пропагандната цел на филма е твърде груба, той дори би довел до собственото си дискредитиране и до засилване на регулиращата норма у индивида.

Тази скала, колкото и да е произволна, мисля, че дава някаква възможна схема на реакциите на едно послание, толериращо физическото насилие. Както споменах и по-горе, обаче, твърде малка част от филмите (а какво остава за компютърните игри) носят такова послание. И дори ако мнозинството от тях, напротив - пропагандират спазването на ограничаващите норми, то пак остава една значителна група, която има твърде неясна позиция относно насилието. И ако при филмите това е все още тенденция, при компютърните игри е по-скоро правило.

Липсата на послание при игрите с възникването им се определя от ограничените тогава възможности на компютърната техника. Най-старите игри обикновено представляват една чертичка, която стреля по други чертички. Но това време вече отдавна е отминало и забравено от геймърите (хората способни да стоят десет дена пред компютъра, за да изиграят едно ниво от най-новата игра). Така че тенденцията при компютрите е точно обратна на тази в киното: докато в киното тя е към изчезване на посланието на сюжета, при игрите, с развитието на техниката, то все повече заема полагащото му се място в действието. Причината за това вероятно е тясната връзка между тези две средства за развлечение, която връзка ме и накара да ги разгледам заедно. Вероятно половината, а може би и повече от съвремените игри имат своето начало в киното. Безспорно най-продуктивният в това отношение филм е Star Wars, но съществуват и множество игри с заглавия като: Batman, The X-Files Game, Ace Ventura, Indiana Jones and his Desktop Adventures, Star Trek и много други.

Доколкото игрите свързват посланието си с филмите, или изработват свое, тяхното въздействие може да бъде разглеждано по схемата, изложена по-горе. Съществува класификация на игрите, която най-общо ги дели на: Action, Adventure, Role-playing, Strategy, Simulation и Puzzles. Но независимо от жанра насилието е дотолкова свързано с тях, че дори в невинни игри като шаха можем да видим кръв и битки. Може да е странно, но най-бруталната игра за момента Carmageddon всъщност принадлежи към групата на автомобилните симулации (Целта й е да се прегазят колкото е възможно повече невинни пешеходци, които се размазват по най-различни и вълнуващи начини). Такива игри, обаче, с ясно изразено послание, което тотално да погазва всякакви ограничения и дори да превръща насилието в самоцел, са рядкост в областта на игрите по същия начин както и при киното. Мнозинството от сюжетите и тук по-скоро защитават отколкото отричат регулиращата норма. Обикновенно въображаемото насилие, което трябва да извърши участникът в играта е в ситуация на война, както е в повечето стратегии (Warcraft, Dune, Civilisation, Commandos) и симулации (Independence War, European Air War, X-Wing vs. TIE Fighter); или е при самозащита и защита на жертвите на някоя зла сила, както е при ролевите игри Role-playing (Might&Magic, Hexplore) и приключенията Adventure (Sanitarium, Kings Quest).

Независимо дали подкрепят или отричат насилието влиянието на тези игри може да се впише в изложената вече по отношение на филмите хипотеза. Но все още по-голямата част от компютърните игри са твърде бедни от страна на сюжета и съответно при тях липсва ясно изразено отношение към демонстрираното насилие. Такива са почти всички Action игри (Doom, Hexen, Unreal) и много от другите жанрове. При тях ситуацията е твърде неясна - играещият обикновенно върви из разклонени коридори, събира оръжия и ключове и убива всеки когото срещне, защото в противен случай самият той ще бъде убит и ще трябва да започне нивото от начало (ако въобще има някакъв увод, който да обяснява причините за това лутане, той рядко се чете и едва ли оказва някакво влияние). Както се вижда играта дава възможност за интерпретация както в полза на общоприетата норма, ограничаваща насилието в определени граници, така и за нейното тотално отричане. Както вече споменах, аналогичен е случаят и с много филми, чието послание може да бъде тълкувано различно. Т.е. имаме необвързано с нормите (регулираща или толерираща) фиктивно насилие. При това положение явно пропагандното влияние отпада като фактор и евентуалната реакция в поведението на индивида ще зависи единствено от собствената интерпретация. А тази интерпретация се определя от вече възприетата по един или друг начин позиция на личността, което означава, че наблюдението или участието в такъв род неутрално фиктивно насилие, би могло да доведе единствено до временно задоволяване на агресивността и на нуждата от силни емоции, но не и до промяна по отношение на интернализираните норми, а от там и на поведението.



Накрая може да се направи следното обобщение:

Хипотезата, която си позволих да изложа, приема на доверие няколко твърдения: 1. във всеки индивид съществува желание за физическо насилие. 2. то поддържа постоянно равнище, което може да бъде променяно единствено за кратко време - т.е. моменти на ескалация и задоволяване. 3. всяка личност със социализацията си възприема нормите на своята референтна група, чиято сила и посока могат да бъдат променяни.

Изхождайки от тях, разгледах взаимодействието на трите вида фиктивно насилие, на което би могъл да се изложи индивида:

1.    Утвържадващото (общоприетата норма)

2.    Отричащото

3.    Неутралното

с трите вида норми:

1.    Толериращата (насилието)

2.    Регулиращата

·         с висока степен на приемане от страна на индивида

·         с ниска степен на приемане

3.    липсата на норма.

Също косвено дадох няколко оптимистични прогнози относно бъдещето на човечеството, със заключенията, че преобладаващата част от фиктивното насилие е от първия - утвърждаващ тип, а също и, че огромното мнозинство от хората приемат и то във висока степен регулиращата норма. Взаимодействието между тях може единствено да доведе до допълнително засилване на нормата и същевременно временно да задоволи желанието за агресия и необходимостта от разнообразие.

В заключение отново ще повторя, че представената работа претендира да бъде единствено работна хипотеза, на която са необходими много емпирични изследвания, а също и подкрепа от страна на теоретичните постановки в социологията и психологията, за да се превърне в нещо повече.

София
1999г.

 

Защо децата стават агресивни и как да се справим с това?

Представете си следната ситуация – стоите и гледате малкото си ангелче от вратата на детската градина и си мислите колко сте щастливи, че го имате. И изведнъж то замахва с ръка и удря някое дете по носа.

Колкото и да е шокиращо за вас (и за останалите родители, които стават свидетели на сценката), агресивността е нормална част от развитието на детето. И действително, във възрастта между 3 и 4 години повечето деца грабят играчки от ръцете на другите, удрят, ритат или си крещят до посиняване един на друг от време на време. Понякога причината е просто страх – детето ви може да нападне, ако например се чувства изместено от друго дете. Други възможни причини се дължат по-малко на инстинкт и повече на конкретни обстоятелства. Освен споменатото дотук, детето ви в тази възраст усвоява много нови умения от рязането с ножица до говоренето със сложни изречения. Това лесно може да го накара да се почувства претоварено от всичко, с което се опитва да се справи и това да избие в бой с някое приятелче. Ако пък детето скоро е тръгнало на детска градина, то трябва да привикне да е далеч от дома и ако в добавка към всичко това се почувства пренебрегнато или сякаш не получава достатъчно внимание, то може да отреагира като се сбие с първото дете, което му се изпречи на пътя. А понякога детето просто е гладно и уморено и тъй като не знае какво да направи в такива моменти, реагира с хапане, удряне или внезапно избухване.

Хубавото е, че детето ви най-вероятно ще израсте това агресивно поведение, когато открие, че може да използва думи вместо юмруци за да разреши проблемите. Ключът към това е да му помогнете да осъзнае – възможно по-скоро – че ще постигне по-добри резултати като изкаже притесненията си отколкото като скубе приятелчето си.

Какво можете да направите срещу агресията?

Реагирайте бързо. Опитайте се да отреагирате веднага, когато забележите, че детето ви става агресивно. Безполезно е да чакате да удари братчето си за трети път, преди да кажете “Стига” (особено пък ако сте го повторили десетина пъти през последния час). Най-добре е всеки път да давате ясно да се разбере, че прави нещо лошо. Отстранете детето от ситуацията за кратко на друго място – да поседи 3-4 минути мирно е достатъчно за дете на тази възраст. Идеята е да свърже поведението си с последствията и да разбере, че ако удря или хапе ще пропусне от веселбата. Независимо колко сте ядосани, се опитайте да не крещите, да не удряте детето и да не му казвате, че е лошо. Вместо да го накара да промени държанието си, такава реакция от ваша страна би му показала, че вербалната и физическа агресия са начинът на поведение когато си ядосан. Вместо това, дайте добър пример като се контролирате и спокойно отстраните детето от спорната ситуация.

Придържайте се към този план. Доколкото е възможно, отреагирайте на агресивното поведение винаги по един и същи начин. Колкото по-предвидима е реакцията ви (“добре, ти отново удари Тина – това значи отново да седнеш за малко без да играеш”), толкова по-бързо ще изградите определен модел, който детето ви ще разпознава и очаква. Резултатът ще бъде, че детето ще осъзнае,че ако се държи зле, ще бъде отстранено от игрите – това е първата крачка към контролиране на собственото поведение. Дори ако направи нещо, което ви излага на публично място, се придържайте към този план. Повечето родители разбират ситуацията, в която се намирате – всички минаваме през тези периоди. Ако ви зяпат, просто кажете нещо от сорта “Не е ли прекрасна тази възраст”  и се справете със ситуацията по вече установения начин.

Говорете. Оставете детето да се успокои, а после спокойно обсъдете какво се е случило. Най-подходящото време за това е, когато то се е укротило и преди да е забравило случката – в идеалния случай, между половин и един час по-късно. Попитайте дали може да ви обясни каква е била причината за избухването (“Защо се ядоса толкова много на Тина?”). Обяснете, че е нормално да се ядосаш понякога, но не е хубаво да блъскаш, удряш, риташ и хапеш. Предложете на детето други начини да покаже колко е ядосано – например да рита топка, да удря по възглавницата, да намери възрастен, който да посредничи в спора или просто да изкаже на глас чувствата си:“Тина,много се ядосвам, че ми взе лилавия пастел”.

Сега е подходящото време да научите детето да се отдалечи от вбесяваща ситуация или хора, докато измисли по-подходящ начин да отговори отколкото да размахва юмруци. Можете да помогнете на детето си, като четете заедно книжки на тази тема. (бел.прев. -  на българския пазар излязоха от печат нови книжки за костенурчето Франклин, които засягат точно тези теми – “Франклин иска да командва в игрите”).

Затвърждавайте чувството за отговорност. Ако агресивността на детето ви доведе до повреждане на чужди неща или до бъркотия, детето трябва да помогне това да се оправи. То може да залепи счупена играчка, например, или да събере бисквитите или кубчетата, които е разхвърляло в гнева си. Не формулирайте това като наказание, а просто като естествено следствие от гневна постъпка – всеки трябва да  го направи, след като е счупил нещо.

Също така се уверете, че детето е наясно, че трябва да каже “извинявай”, когато премине границата – дори ако трябва да го заведете за ръка до засегнатата страна и да го кажете вместо него. Извинението на детето може първоначално да звучи неискрено, но урокът ще намери почва у него.

Възнаграждавайте доброто поведение. Вместо да обръщате внимение на детето само когато се държи лошо, опитайте се да забележите и когато се държи добре – например когато моли да си поиграе на компютърната игра, а не грабва направо мишката, или когато отстъпва люлката на чакащо дете. Кажете му колко се гордеете с него. Покажете му, че самоконтролът и мирното решаване на конфликти са по-удовлетворяващи – и дават по-добри резултати, отколкото блъскането на децата. Сложете например специален календар на вратата на хладилника или на стената в детската стая и награждавайте детето с пъстър стикер, когато е съумяло да се сдържа.

Ограничете телевизията. Невинно изглеждащите анимационни филмчета и някои други така наречени детски предавания често са изпълнени с викане, ритане, блъскане и удряне. Така че опитайте да проверите програмите, които детето ви гледа, като просто ги гледате с него – особено ако детето ви е склонно към агресия. Ако в програмата има нещо, което не одобрявате, говорете с детето за него “Видя ли как момичето блъсна приятелчето си, за да вземе каквото искаше? Това не е хубаво, нали?” (Американската асоциация на педиатрите препоръчва децата на възраст между 3 и 5 години да не гледат повече от час-два “качествена” телевизия на ден – още една причина да избягвате това предаване за в бъдеще).

Не се притеснявайте да потърсите помощ. Някои деца имат по-големи проблеми с агресивното поведедние от други. Ако държанието на детето ви е такова продължително време и в по-тежка форма, създава проблем в градината или в други организирани форми и като следствие предизвиква физически атаки към деца или възрастни, се консултирайте с педиатъра. Заедно можете да установите къде е коренът на проблема и да решите дали е необходим детски психолог или психиатър. Понякога зад гневните изблици се крият недиагностицирани нарушения в ученето или поведението, понякога проблемът е свързан със семейството или с някакви емоционални трудности.Каквато и да е причината, някой съветник би могъл да помогне на детето да преодолее емоциите, които водят до агресивност и да го научи да се контролира в бъдеще. Най-вероятно професионална помощ няма да ви бъде необходима – но ако детето има нужда от консултация, е облекчение да знаете, че не е нужно да се справяте с проблема съвсем сами.

Как да научим детето да не удря другарчетата си и да не граби играчките им?

Във възрастта между 3 и 4 години децата стигат да етап, в който могат да използват думи вместо действия, за да изразят чувствата си. Това е чедесен момент да започнете да учите детето си как да казва какво чувства вместо да го показва. Окуражавайте го да казва “много ме ядоса” когато има желание да удари. Опитайте и следните съвети, за да направите времето за игри безопасно и приятно за всички:

Наблюдавайте внимателно детето. Ако започне да хапе, удря, дращи или да скубе, се намесете незабавно. Нежно го дръпнете настрани и му кажете, че това, което прави, не е хубаво. Може да се наложи да го отдалечите от приятелчетата му за няколко минути, докато се успокои. Гладайте дали в държанието му има някакъв модел – може да откриете, че определени ситуации го предизвикват. Детето може да започне да удря например когато някое другарче отказва да му върне любимото влакче. За да избегнете това, махнете настрана любимите играчки (бел.прев. – или просто не ги изнасяйте навън) и оставете не толкова обичаните наоколо, за да си ги поделят.

Играйте на игри, които учат на съвместни действия. Игрите “наужким”, например да се играе на къща, помагат да научите детето да работи съвместно с някого. Понеже този род игри наблягат на ролите, те учат детето също така да изразява с думи чувствата си. Ако се ядоса по време на играта, подтикнете го да говори за чувствата си като го питате: “Ти си таткото в къщата. Какво казва таткото, когато е ядосан?”. Ако детето е имало добър пример в лицето на бащата, то ще отреагира точно както прави татко му: като каже, че е сърдит и обясни защо. (бел.прев. Ако пък случаят не е такъв, отново имате възможност чрез игровия елемент да коригирате и да посочите правилния начин на поведение, който детето впоследствие с удоволствие ще сравнява и ще се опитва да “възпитава” и у таткото;-)

Намерете нови приятели. Вземете предвид възможността приятелчетата на вашето дете, към които е насочена агресията му, просто да не са подходящата компания за него. Ако ударите и грабенето на играчки се появяват главно при игрите с 2-3 едни и същи деца всеки път, може би е време да му помогнете да си намери други другарчета за игра. Броят на децата, с които играе, също може да бъде проблем. Удрянето може да бъде например начин детето да привлече вниманието на деца, които не му обръщат внимание. Ограничавайки броя на децата, с които играе в определен момент до 2 (защото двама обикновено играят много по-добре от трима) може да се разреши проблема, също както и ако към тройката се присъедини четвърто дете, което да позволи да си играят на двойки.

Възнаграждавайте доброто държание. Децата на тази възраст реагират положително на похвала, така че осигурете им я. Ако детето ви играе с другите и си поделя играчките, кажете му своето одобрение. Ако каже на приятелите си, че е ядосано вместо да им се нахвърли, дръпнете го после настрани и му кажете колко сте горди с него. Когато става въпрос за справяне с агресивното поведение, най-вероятно ще установите, че похвалата е много по-ефикасна от наказанията.

Помогнете на детето да разбира чувствата си. Макар децата на възраст 3-4 години да започват да разбират какво са емоциите, те често не схващат разликата между тях и не знаят по какъв начин най-добре да ги изразяват. Има много чудесни детски книжки, които окуражават децата да разпознават емоциите си и да говорят за тях. Да помогнете на детето да даде име на това, което чувства, ще го накара по-малко да изразява с действия емоциите си.

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

© 2014 РЕФЕРАТИ ЕООД



kazíno onlayn besplatno "Glavnaya stranica",